Ние сме малка държава с все по-разкопани улици и души
- След 10 години надалеч от сцената несъмнено ти е прелестно " Приятно ми е, Ива " да получаваш награди, овации, цялостни зали... Надявала ли си се на такова завръщане?
- Прекрасно е. Докато репетирах, се пробвах да стане свястно, тъкмо, ясно. Да разказваш една история по този начин, че тя да доближава и до млади, и до остарели, дами, мъже, даже деца. Да не бърза, да не се бави, да е забавна. Няколко седмици преди премиерата си приказвах с Камен Донев и бях обезпокоена, нямах никаква визия какво ще излезе, само че той ме насърчи просто да го направя, да не го притискам в себе си, а да оставя публиката да реши. Така направих. И не щеш ли публиката се радва, а двата " Икара " и " Златният кукерикон " са висока оценка на сътрудниците.
- Моноспектакълът е сложен род - кажи ми няколко думи за решението човек да се изправи самичък против публиката?
- Още със завършването на НАТФИЗ направихме моноспектакъл отново в тандем с режисьора Стоян Радев, който и в този момент е постановъчен съветник на " Приятно ми е, Ива! ". Казваше се " Етюд за стая и глас " и беше по " Човешкият глас " на Кокто. Играехме го в " Сфумато ". Стоян беше пренаписал тогава целия текст, имаше негова лирика, доста хубава, използвахме единствено рамката на Кокто. Не съм сама и в този момент, до мен има екип, чиято поддръжка е извънредно значима. Момчил Алексиев и Елица Георгиева - създатели на театралната среда, целият екип на Театър 199 и, несъмнено, Стоян, с който непрестанно обсъждаме и творим. Освен това артистът не е самичък против публиката, в противен случай - всякога имам това чувство, че сме 200 индивида в залата, които дружно сътворяваме тази среща и това другарство. Ето това е магията, тази среща на ръба на сцената, в която както аз описвам, по този начин и публиката отвръща.
- Поради спецификата на икономическо-културната обстановка у нас познавам да вземем за пример писатели и музиканти на " повърхностен работен ден ", които работят и друго, с цел да си обезпечат заслужен живот. Парт-тайм актриса е по-рядко събитие. Как съчетаваш " същинската " си работа и играта на сцената?
- Това не е единствено у нас. Даниел Дей Луис, колосален артист, непрестанно работи и всякакви други специалности. Парт-тайм актриса е доста елементарно, доста от актьорите на свободна процедура го вършат и се занимават с доста неща. Невъзможно е да си парт-тайм майка, брачна половинка, обичана. Но навръх този въпрос в действителност дава отговор самото зрелище. Коя работа е същинска и коя не, няма по какъв начин да знаем. Всяка работа е както социална, по този начин и вътрешен, доста значим развой. Не знам дали други нации имат тази сентенция " Залудо работи, напразно не спри "... може би немците го споделят по-директно с тяхната сходна сентенция " Работата ще ни пази от обезсърчение ".
- Хуморът е сложна дисциплинираност. Голяма част от хумора, който шества по нашите подиуми, е на ниска цена, вулгарен, дори пошъл от време на време. Как съумя да се опазиш от това и да създадеш същински комичен театър?
- Аз направих драматичен театър, а публиката се смее. И това е прелестното, лековитото. Комедията не е противоположното на нещастието, съгласно мен, а е друга позиция. Щастлива позиция. Едно време гледах всяко зрелище на " Мармалад " на Теди Москов, в този момент гледах 5 пъти отново неговото " Редки тъпанари ", идва миг, в който ми става толкоз смешно, че се дръзвам до сълзи без значение на какво. Това е пробив в душeвността, лечителен. Няколко непознати фенове след " Приятно ми е, Ива! " са ми казвали: " Вие ме докарахте до такава степен, че да се чудя да рева ли, да се дръзвам ли, и най-после преставах да мисля и правех и двете по едно и също време ". Това е най-хубавото на изкуството спектакъл, да се поема независимо, без упования. Просто гледаш и се случва магията. Аз съм гледала едни и същи спектакли по няколко пъти и всякога ми влияят друго. Театърът е нещо живо, онлайн, допуска живото внимание на фена.
У нас има всевъзможни представления, комизъм за всеки усет. Наскоро получих едно доста хубаво писмо от един фен. Той беше видял в " Приятно ми е, Ива! " нещастието на няколко пръснати по света генерации след идването на демокрацията. Това го беше развълнувало, разсмяло, себе си бе видял. Коко Азарян ни споделяше, че най-смешното нещо е непредвиденото, да се изкъртиш в някой дирек и да паднеш е най-смешно в профил, а в действителност е мъчително. Чаплин е занаятчия на това. На мен най-приятен ми е неразрешеният смях. На артиста му е неразрешено да се смее намерено на сцената: в случай че стане гаф, ти се стискаш и се хилиш вътрешно, въртиш се с тил към публиката, текат ти сълзи от смях, само че външно си бетон. Така се смееш и с цел да не обидиш някого и в всякакви други житейски обстановки..
- Намираш ли българския спектакъл изменен за времето на своето неявяване? За положително или за неприятно са измененията?
- Не знам, това е въпрос, който занимава критиците. Аз виждам спектакъл като елементарен, а не като професионално деформиран човек. И се вардя, внимавам това да е по този начин. Обичам да отивам на спектакъл, попадам на боза от време на време, само че има представления, които не желая да свършват. Случвало ми се е и в предишното, и в този момент. Липсват ми несъмнено някои режисьори, които напуснаха България - Иван Пантелеев, Галин Стоев. Но те не престават да слагат тук понякога. Ние сме дребна страна, с все по-малко хора и все по-разкопани улици, това ме тормози повече. София е моят град и тези разкопки са като отражение на разкопаните ни полезности, души. Вътрешният мир е по този начин нарушен, по този начин разкъртен, че витаем в някакво преливане от пусто в празно. Изисква се огромна мощ и централизация, с цел да не се разпаднем. Това се е трансформирало по отношение на времето преди 10 години, изключително в последно време го чувствам доста мощно. И то не е обвързвано със настоящето потомство, аз си поддържам връзка с прелестни млади съзнателни хора. Комплексно е.
Взимах изявление от един будистки духовник от Шао Лин, цялото му държание и вътрешен свят бяха като големи воденични непоклатими камъни, насложени един върху различен. Без базисния, няма по какъв начин да поставиш идващия, с цел да има стабилитет. Стабилитет. Това е краен образец, несъмнено, само че го давам, тъй като и ние сме краен образец на разкопки сега. Не единствено у нас, на всички места има разлюляване.
Друг образец е италианската фамилна традиция - културна традиция, която дава независимост, само че и дисциплинира. Базата е фамилията, за която след това се закача и работата, другари, обществени структури, гради се, има основа за строеж. За едната частица е закачена друга, тук сякаш верижката е скъсана, разпада се на дребни колелца, които се търкулват все по-далече едно от друго. Ще ми се да сме по-заедно, театърът да не се дели на подвластен и самостоятелен, на халтура и висше изкуство - тези оценки са доста субективни. По-заедно да се борим за правата си и по-заедно да творим. Апелира тази, която прави моноспектакъл, ха-ха-ха - разбирате прелестния парадокс на живота.
- Прекрасно е. Докато репетирах, се пробвах да стане свястно, тъкмо, ясно. Да разказваш една история по този начин, че тя да доближава и до млади, и до остарели, дами, мъже, даже деца. Да не бърза, да не се бави, да е забавна. Няколко седмици преди премиерата си приказвах с Камен Донев и бях обезпокоена, нямах никаква визия какво ще излезе, само че той ме насърчи просто да го направя, да не го притискам в себе си, а да оставя публиката да реши. Така направих. И не щеш ли публиката се радва, а двата " Икара " и " Златният кукерикон " са висока оценка на сътрудниците.
- Моноспектакълът е сложен род - кажи ми няколко думи за решението човек да се изправи самичък против публиката?
- Още със завършването на НАТФИЗ направихме моноспектакъл отново в тандем с режисьора Стоян Радев, който и в този момент е постановъчен съветник на " Приятно ми е, Ива! ". Казваше се " Етюд за стая и глас " и беше по " Човешкият глас " на Кокто. Играехме го в " Сфумато ". Стоян беше пренаписал тогава целия текст, имаше негова лирика, доста хубава, използвахме единствено рамката на Кокто. Не съм сама и в този момент, до мен има екип, чиято поддръжка е извънредно значима. Момчил Алексиев и Елица Георгиева - създатели на театралната среда, целият екип на Театър 199 и, несъмнено, Стоян, с който непрестанно обсъждаме и творим. Освен това артистът не е самичък против публиката, в противен случай - всякога имам това чувство, че сме 200 индивида в залата, които дружно сътворяваме тази среща и това другарство. Ето това е магията, тази среща на ръба на сцената, в която както аз описвам, по този начин и публиката отвръща.
- Поради спецификата на икономическо-културната обстановка у нас познавам да вземем за пример писатели и музиканти на " повърхностен работен ден ", които работят и друго, с цел да си обезпечат заслужен живот. Парт-тайм актриса е по-рядко събитие. Как съчетаваш " същинската " си работа и играта на сцената?
- Това не е единствено у нас. Даниел Дей Луис, колосален артист, непрестанно работи и всякакви други специалности. Парт-тайм актриса е доста елементарно, доста от актьорите на свободна процедура го вършат и се занимават с доста неща. Невъзможно е да си парт-тайм майка, брачна половинка, обичана. Но навръх този въпрос в действителност дава отговор самото зрелище. Коя работа е същинска и коя не, няма по какъв начин да знаем. Всяка работа е както социална, по този начин и вътрешен, доста значим развой. Не знам дали други нации имат тази сентенция " Залудо работи, напразно не спри "... може би немците го споделят по-директно с тяхната сходна сентенция " Работата ще ни пази от обезсърчение ".
- Хуморът е сложна дисциплинираност. Голяма част от хумора, който шества по нашите подиуми, е на ниска цена, вулгарен, дори пошъл от време на време. Как съумя да се опазиш от това и да създадеш същински комичен театър?
- Аз направих драматичен театър, а публиката се смее. И това е прелестното, лековитото. Комедията не е противоположното на нещастието, съгласно мен, а е друга позиция. Щастлива позиция. Едно време гледах всяко зрелище на " Мармалад " на Теди Москов, в този момент гледах 5 пъти отново неговото " Редки тъпанари ", идва миг, в който ми става толкоз смешно, че се дръзвам до сълзи без значение на какво. Това е пробив в душeвността, лечителен. Няколко непознати фенове след " Приятно ми е, Ива! " са ми казвали: " Вие ме докарахте до такава степен, че да се чудя да рева ли, да се дръзвам ли, и най-после преставах да мисля и правех и двете по едно и също време ". Това е най-хубавото на изкуството спектакъл, да се поема независимо, без упования. Просто гледаш и се случва магията. Аз съм гледала едни и същи спектакли по няколко пъти и всякога ми влияят друго. Театърът е нещо живо, онлайн, допуска живото внимание на фена.
У нас има всевъзможни представления, комизъм за всеки усет. Наскоро получих едно доста хубаво писмо от един фен. Той беше видял в " Приятно ми е, Ива! " нещастието на няколко пръснати по света генерации след идването на демокрацията. Това го беше развълнувало, разсмяло, себе си бе видял. Коко Азарян ни споделяше, че най-смешното нещо е непредвиденото, да се изкъртиш в някой дирек и да паднеш е най-смешно в профил, а в действителност е мъчително. Чаплин е занаятчия на това. На мен най-приятен ми е неразрешеният смях. На артиста му е неразрешено да се смее намерено на сцената: в случай че стане гаф, ти се стискаш и се хилиш вътрешно, въртиш се с тил към публиката, текат ти сълзи от смях, само че външно си бетон. Така се смееш и с цел да не обидиш някого и в всякакви други житейски обстановки..
- Намираш ли българския спектакъл изменен за времето на своето неявяване? За положително или за неприятно са измененията?
- Не знам, това е въпрос, който занимава критиците. Аз виждам спектакъл като елементарен, а не като професионално деформиран човек. И се вардя, внимавам това да е по този начин. Обичам да отивам на спектакъл, попадам на боза от време на време, само че има представления, които не желая да свършват. Случвало ми се е и в предишното, и в този момент. Липсват ми несъмнено някои режисьори, които напуснаха България - Иван Пантелеев, Галин Стоев. Но те не престават да слагат тук понякога. Ние сме дребна страна, с все по-малко хора и все по-разкопани улици, това ме тормози повече. София е моят град и тези разкопки са като отражение на разкопаните ни полезности, души. Вътрешният мир е по този начин нарушен, по този начин разкъртен, че витаем в някакво преливане от пусто в празно. Изисква се огромна мощ и централизация, с цел да не се разпаднем. Това се е трансформирало по отношение на времето преди 10 години, изключително в последно време го чувствам доста мощно. И то не е обвързвано със настоящето потомство, аз си поддържам връзка с прелестни млади съзнателни хора. Комплексно е.
Взимах изявление от един будистки духовник от Шао Лин, цялото му държание и вътрешен свят бяха като големи воденични непоклатими камъни, насложени един върху различен. Без базисния, няма по какъв начин да поставиш идващия, с цел да има стабилитет. Стабилитет. Това е краен образец, несъмнено, само че го давам, тъй като и ние сме краен образец на разкопки сега. Не единствено у нас, на всички места има разлюляване.
Друг образец е италианската фамилна традиция - културна традиция, която дава независимост, само че и дисциплинира. Базата е фамилията, за която след това се закача и работата, другари, обществени структури, гради се, има основа за строеж. За едната частица е закачена друга, тук сякаш верижката е скъсана, разпада се на дребни колелца, които се търкулват все по-далече едно от друго. Ще ми се да сме по-заедно, театърът да не се дели на подвластен и самостоятелен, на халтура и висше изкуство - тези оценки са доста субективни. По-заедно да се борим за правата си и по-заедно да творим. Апелира тази, която прави моноспектакъл, ха-ха-ха - разбирате прелестния парадокс на живота.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ